Писмо до моя син: Тъй като днес навършваш една годинка в Газа, изпитвам радост и скръб

Дейр ел-Балах – Днес, Еяс, ти навършваш една година и каква неописуема година беше.

Кой би могъл да планува, че войната ще засенчи първата ви година, правейки звуците на ракети, бойни самолети и разследващи дронове измежду първите в живота ви?

Вашите съществени потребности се трансфораха в наша ежедневна борба по време на войната, до момента в който се борим за достъп до чиста вода, бебешка формула, пелени и вашите облекла за зимата и лятото.

Да те виждам по какъв начин растеш ми носи по едно и също време наслада и горест. Ти растеш без цветни играчки, без комфортен дом, който да те приюти, без красиви, меки облекла и, което е най-болезнено, без цялостната сила на татко ти и аз, защото сме обременени от горест, меланхолия и тежки условия в близост.

Малка разселена, не знам дали да изпитвам горест или облекчение, че към момента не разбираш паниката към теб. Но знам, че дете на твоята възраст не би трябвало да устоя на подобен недопечен живот.

За какво не можах да се приготвя

Преди да пристигнеш предишното лято, ти купих най-красивите облекла, сложих леглото ти в радостен ъгъл, сложих климатик, с цел да те предпазя от жегата, и събрах доста играчки. Сега всичко това лежи в руини.

Войната в никакъв случай не е попадала в моите проекти или упования. Мислех, че ще пристигнете в по-щастливо време от осемгодишната си сестра с повече достъп до разнообразни способи на обучение и по-голяма наличност на играчки и книги.

Пристрастен съм към образователните стратегии за ранно образование и метода Монтесори и нямах самообладание да стартира вашето просветително пътешестване с вас.

Никога няма да не помни насладата, когато през октомври, няколко дни преди началото на войната, ви купих първите ви книги в алено и черно – изображения с висок контрастност, подобаващи за вашата възраст съгласно метода на Монтесори.

Намирането на тези книги в центъра на град Газа беше успех. Не знаех, че това ще е последният път, когато ще закупувам книги за вас в обозримо бъдеще.

Донесох тези книги с нас, когато бяхме разселени в град Газа, а по-късно в къщата на дядо ми в Дейр ел-Балах след израелските заповеди за евакуация. Те са единствените ви движимости от къщата, в която сте основали малко мемоари.

Днес, когато навлизате във втората си година, не мога да си показва какво крие бъдещето ви.

Подготвих се за всичко, дете мое. Изследвах образованието в ранна детска възраст, само че това не ме научи по какъв начин да отглеждам дете по време на война. Книгите, които прочетох, и сесиите, на които присъствах, не ми демонстрираха по какъв начин да подготвям храната си без плодове и зеленчуци или по какъв начин да ви оказа помощ да развиете езикови умения без принадлежности като писалки или цветни карти. Нямаше насоки по какъв начин да ви отглеждат при липса на дървета, облекла, храна, книги, домове, детски центрове и други запаси.

Какво би трябвало да вършим, когато звуците на самолети и бомбардировки заменят детските песни? Или когато сцените на разрушени къщи, купчини отпадък и разместващи се палатки се трансфорат в първото запознаване на детето с живота вместо морето, чистите улици, тихите домове и детските площадки? Как би трябвало да отглеждаме децата си в разселване, в палатки и приюти? Как да се оправим с недохранването и дефицита на чиста вода? Как да се борим с инфекциозните болести и дефицита на приспособено мляко? И нямаше указания какво да се прави с хилядите осиротели бебета и деца.

Това беше пагубна година, дете мое. Много скърбя.

Войната ни беше наложена и вие и бебетата от вашето потомство платихте цената още в първите си месеци.

Вашето потомство

Бебе мое, не си самичък в това страдалчество, което към момента не разбираш. Има доста бебета като теб. Виждам ги в палатките по време на репортажите си, плачещи от апетит, мраз и горещина, до момента в който майките им викат за помощ.

Те страдат от обриви, които нахлуват в дребните им тела заради липса на памперси, хигиена и вода.

Всеки път, когато срещна гладно бебе, се сещам за теб, въобразявам си те изтощен и гладен и търча да оказа помощ, без да мисля. Понякога дарявахме кутии от дребното приспособено мляко, което имаме за вас, на други гладни деца.

Често се запитвам: „ Как може светът да разреши на бебетата да гладуват? Как може светът да спи умерено, до момента в който децата в Газа плачат от апетит, отмалялост и болежка? ”

Може да не повярвате – откакто пораснете, когато прочетете това писмо – че тази полуда продължи повече от девет месеца и към момента продължава, без интервенция, отбрана, благосклонност или решение, единствено още убийства, кръв, заличаване, и сълзи.

Никой не направи нищо, дете мое. Светът обърна тил на облиците на трупове и звуците на крясъци на смут и апетит. Светът запуши ушите си и затвори очите си за страданието.

Но, дребна моя, през първата ти година наличието ти ни донесе разтуха в този сложен миг.

Твоята почтена усмивка беше еликсир за всички ни измежду тъгата. Вашите игриви лудории донесоха наслада в приюта за пренасяне, където живеем, и появяването ви в неуместно облекло е източник на смях и равнодушие. Когато се връщам от работа, да те видя повдига настроението ми и ми припомня, че има нещо, което си коства да се живее, стига да си добре.

Ти, дете мое, и всички деца от твоето потомство не заслужаваш нищо друго с изключение на обич, наслада и пълностоен живот. Вие сте нашето бъдеще, нашето настояще и нашата неугасваща вяра.

Тази война в последна сметка ще отмине и вашият смях и усмивка ще останат като знак на нашата мощ и неотстъпчивост. Честит рожден ден, дребна моя!